ЗА КОНТАКТИ РУСКИ
ОСНОВНИ НОВИНИ ПРЕГЛЕДИ СТАТИСТИКА СТАТИСТИКА ВРЪЗКИ

Историята на икономическото развитие на Русия

Въпреки че само половината от размера на бившата съветска икономика, руската икономика включваше огромни активи. Русия притежаваше огромни количества от Комунистическата партия, която контролираше всички аспекти на икономическата дейност. Системата за централно планиране остави редица завещания, с които руската икономика се справи в прехода си към пазарна икономика.

Голяма част от структурата на съветската икономика, функционираща до 1987 г., произхождаше от ръководството на Йосиф Сталин, като само между другото бяха направени изменения между 1953 и 1987 г. Петгодишният план и годишните планове бяха главните механизми, използвани от съветското правителство за превръщането на икономическите политики в програми. Съгласно тези политики Комитетът за държавно планиране (Gosudarstvennyy planovyy komitet - Gosplan) формулира цели за изход на национално ниво за определени периоди на планиране. След това регионалните органи за планиране усъвършенстваха тези цели за икономически единици като държавните промишлени предприятия и държавните ферми (sovkhozy, sing, sovkhoz) и колективните ферми (kolkhozy, sing., Kolkhoz), всеки от които имаше свой собствен специфичен изходен план. Централното планиране се основаваше на предположението, че ако всяка единица изпълни или надхвърли плана си, тогава търсенето и предлагането ще бъдат балансирани.

Ролята на правителството беше да се гарантира изпълнението на плановете. От горната част надолу произтичаше отговорност за производството. На национално ниво, около седемдесет министерства и държавни комитети, всяка от които отговаря за производствен сектор или подотрасъл, осъществяват надзор върху стопанската производствена дейност на звената в рамките на техните области на отговорност. Регионалните министерски органи докладват на министерствата на национално ниво и контролираните икономически единици в съответните им географски райони.

В плановете бяха включени цели за производство на суровини и междинни стоки, както и на крайни стоки и услуги. На теория, но не и на практика, системата за централно планиране осигурява равновесие между секторите в цялата икономика. При централизираното планиране държавата изпълнява разпределителните функции, които цените изпълняват в пазарната система. В съветската икономика цените са само счетоводен механизъм. Правителството определи цените за всички стоки и услуги въз основа на ролята на продукта в плана и на други неикономически критерии. Тази система за ценообразуване доведе до аномалии. Например, цената на хляба, традиционен щапел на руската диета, е по-ниска от цената на пшеницата, използвана за производството му. В някои случаи фермерите хранят хляба си на добитък, а не зърно, защото хлябът струва по-малко. В друг пример таксите за отдаване под наем на апартаменти бяха определени за много ниски, за да се постигне социално равновесие, но жилищата бяха в изключително кратко предлагане. Съветската индустрия получи суровини като петрол, природен газ и въглища на цени, по-ниски от световните пазарни нива, насърчавайки отпадъците.

Системата за централно планиране позволи на съветските лидери да натоварят ресурси бързо във време на криза, като например нацисткото нахлуване, и да ре-индустриализират страната по време на следвоенния период. Бързото развитие на отбранителната и индустриална база след войната позволи на Съветския съюз да стане суперсила.

Докладът за руската икономическа реформа през средата на 90-те години е смесен. Опитите и неуспехите на реформаторите през епохата на перестройката (преструктуриране) в режима на Михаил Горбачов (в офиса 1985-91) свидетелстват за сложността на предизвикателството. От 1991 г. под ръководството на Борис Елцин страната е направила големи стъпки към развиване на пазарна икономика чрез имплантиране на основни принципи като пазарно определени цени. Критични елементи като приватизацията на държавните предприятия и големите чуждестранни инвестиции се появиха през първите няколко години от постсъветския период. Но други основни части от икономическата инфраструктура, като търговското банкиране и авторитетните, всеобхватни търговски закони, отсъстват или са само частично въведени до 1996 г. Въпреки че до средата на 90-те години възстановяването на централизираното планиране от съветската епоха изглежда малко вероятно, конфигурацията на икономиката след прехода остана непредсказуема.

Икономистите се бориха да постигнат точно измерване на руската икономика и поставиха под съмнение точността на официалните руски икономически данни. Въпреки че пазарът определя най-много цени, правителството (руският кабинет) все още определя цените на някои стоки и услуги, като комунални услуги и енергия. Освен това обменният курс на рублата (за стойността на рублата) спрямо щатския долар се промени бързо и руската инфлация е висока. Тези условия затрудняват превръщането на икономическите измервания от рубли в долари, за да се правят статистически сравнения със Съединените щати и други западни страни.

Според официални руски данни през 1994 г. националният брутен вътрешен продукт (БВП) е бил 604 трилиона рубли (около 207 милиарда щатски долара според обменния курс за 1994 г.), или около 4% от БВП на Съединените щати за тази година. Но тази цифра подценява размера на руската икономика. Коригирана с формула за равновесие на покупателната способност, за да се отчетат по-ниските разходи за живот в Русия, руският БВП от 1994 г. е бил около 678 милиарда щатски долара, което прави руската икономика приблизително 10% от икономиката на Съединените щати. През 1994 г. коригираният БВП на Русия е бил 4,573 долара на глава от населението, приблизително 19% от този на Съединените щати. Вторият важен фактор за измерване е изключително активната така наречена сива икономика, която не дава данъци или правителствена статистика, но която правителствен отчет от 1996 г. е изчислен като представляващ около 50% от икономиката и 40% от нейния паричен оборот.

Икономическа реформа през 90-те години

Две фундаментални и взаимозависими цели - макроикономическата стабилизация и икономическото преструктуриране - отбелязаха прехода от централно планиране към пазарна икономика. Първата е свързана с прилагането на фискални и парични политики, които насърчават икономическия растеж в среда на стабилни цени и обменни курсове. Последното изисква създаването на търговски, правни и институционални единици - банки, частна собственост и търговски кодекси - които позволяват на икономиката да работи ефективно. Отварянето на вътрешните пазари за външната търговия и инвестициите, свързвайки икономиката с останалата част от света, беше важна помощ за постигането на тези цели. Режимът на Горбачов не успя да отговори на тези основни цели. По времето на разпадането на Съветския съюз правителството на Елцин в Руската република започна да атакува проблемите на макроикономическата стабилизация и икономическото преструктуриране. До средата на 1996 г. резултатите бяха смесени.

Икономическата програма на Елцин

Егор Гайдар. През октомври 1991 г., два месеца преди официалния колапс на съветския режим и два месеца след преврата от август 1991 г. срещу режима на Горбачов, Елцин и неговите съветници, включително икономистът на реформите Егор Гайдар, създадоха програма за радикални икономически реформи. Руският парламент, Върховният съвет, също удължи декрета на президента за една година, за да изпълни програмата. Програмата беше амбициозна и досегашните данни показват, че целите за макроикономическа стабилизация и програми за икономическо преструктуриране може да са нереалистично високи. Друго усложнение в програмата за реформи в Елцин е, че от 1991 г. както политическите, така и икономическите органи са се прехвърлили значително от национално към регионално равнище; В редица споразумения с мнозинството от двадесет и една републики в Русия и няколко други поднационални юрисдикции, Москва е предоставила различни специални права и правомощия, имащи важни икономически тонове.

Макроикономически мерки за стабилизиране. Програмата изложи редица мерки на макроикономическата политика за постигане на стабилизация. Той призова за рязко намаляване на държавните разходи, насочени към разходи за публични инвестиционни проекти, отбрана и субсидии за производители и потребители. Програмата има за цел да намали дефицита на държавния бюджет от нивото си от 1991 г. на 20% от БВП до 9% от БВП през втората половина на 1992 г. и до 3% през 1993 г. Правителството наложи нови данъци и събирането на данъци трябваше да се повиши до увеличаване на държавните приходи. В паричната сфера икономическата програма изискваше от Централната банка на РБ (РЦБ) да намали субсидираните кредити на предприятията и да ограничи ръста на паричното предлагане. Програмата призова за свиване на инфлацията от 12% на месец през 1991 г. на 3% на месец в средата на 1993 г.

Икономически мерки за преструктуриране. Веднага след обявяването на разпадането на Съветския съюз правителството премахна контрола върху цените на 90% от потребителските стоки и 80% от междинните стоки. Той повиши, но все още контролира, цените на енергийни и хранителни скоби като хляб, захар, водка и млечни продукти. Тези мерки трябваше да установят реалистична връзка между производството и потреблението, която липсваше в централната система за планиране.

За да се насърчи развитието на частния сектор, бяха направени фундаментални промени в данъчната система, включително въвеждането на данък върху добавената стойност (ДДС) от 28% върху повечето сделки, прогресивен данък върху дохода и данък върху доходите от стопанска дейност; ревизии в системата на тарифите за внос и експортните такси; нови данъци върху вътрешното потребление на енергия за насърчаване на опазването (необходима стъпка, тъй като цените на енергията все още се контролират); И новите данъци върху износа на нефт и природен газ, за ​​да се намали разликата между субсидираните цени на вътрешния пазар и световните цени и да се предотврати вътрешен недостиг на енергия. За рублата трябваше да се определи фиксиран обменен курс, който след това би станал конвертируем. Много ограничения върху външната търговия и инвестициите също трябваше да бъдат премахнати, за да се изложи Русия на дисциплината на световните цени.

Парична и фискална политика

През 1992 г. и 1993 г. правителството разшири паричното предлагане и наличния кредит с експлозивни темпове, което доведе директно до висока инфлация и до влошаване на обменния курс на рублата. През януари 1992 г. правителството се отказа от създаването на пари и кредити едновременно с това, че премахна контрола върху цените. От началото на февруари обаче централната банка разхлаби юздите за паричното предлагане. През второто и третото тримесечие на 1992 г. паричното предлагане се е увеличило особено рязко с 34% и 30%. До края на 1992 г. руското парично предлагане се е увеличило с осемнадесет пъти.

Рязкото увеличение на паричното предлагане беше повлияно от големите депозити в чуждестранна валута, които държавните предприятия и физическите лица са събрали, и от обезценяването на рублата. Предприятията привлекли тези депозити, за да плащат заплати и други разходи, след като правителството затегна ограниченията за паричните емисии. Търговските банки са монетизирали дълговете на предприятията чрез изготвяне на сметки в чуждестранни банки и чрез привилегирован достъп до сметки в централната банка.

Правителствените усилия за контролиране на кредитната експанзия също се оказаха ефимерни в първите години на прехода. Вътрешният кредит се е увеличил девет пъти в края на 1991 г. и 1992 г. Кредитната експанзия е причинена отчасти от натрупването на неизплатени задължения и от последващото финансиране на тези просрочия от страна на RCB. Правителството ограничи финансирането на държавните предприятия, след като премахна контрола върху цените през януари 1992 г., но предприятията се сблъскаха с недостиг на пари, защото деконтролът на цените намали търсенето на техните продукти. Вместо да ограничават производството, повечето фирми избират да съставят материални запаси. За да се подпомогне продължителното производство при тези обстоятелства, предприятията разчитат на заеми от други предприятия. До средата на 1992 г., когато размерът на неплатените взаимни заеми достигна 3.2 трилиона рубли (около 20 милиарда щатски долара), правителството замрази вътрешния дълг. Скоро след това правителството предостави 181 милиарда рубли (около 1,1 милиарда щатски долара) в кредити на предприятия, които все още държаха дълг.

Правителството също не успя да ограничи собствените си разходи през този период, частично под влияние на консервативния Върховен съвет, което насърчи финансирането в съветски стил на предпочитани отрасли. До края на 1992 г. бюджетният дефицит на Русия е бил 20% от БВП, много по-висок от предвидените в рамките на икономическата програма 5% и предвидени в условията на Международния валутен фонд (МВФ) за международно финансиране. Този бюджетен дефицит бе финансиран главно чрез увеличаване на паричното предлагане. Тези парични и фискални политики бяха фактор, заедно с либерализирането на цените при темп на инфлация от над 2000% през 1992 г.

В края на 1992 г. влошаването на икономическите условия и острите конфликти с парламента доведоха Елцин да отхвърли адвокат по неолибералната реформа Егор Гайдар като министър-председател. Наследникът на Гайдар бе Виктор Черномирдин, бивш шеф на Държавната компания за природен газ ("Газпром"), който бе смятан за по-малко благоприятен за неолибералната реформа.

Черномирдин формира ново правителство с Борис Федоров, икономически реформатор, заместник министър-председател и финансов министър. Федоров смята, че макроикономическата стабилизация е основна цел на руската икономическа политика. През януари 1993 г. Федоров обяви така наречената антикризисна програма за контрол на инфлацията чрез строга парична и фискална политика. Според програмата правителството ще контролира паричните и кредитните емисии, като изисква от RCB да увеличи лихвените проценти по кредитите чрез емитиране на държавни облигации, чрез частично финансиране на бюджетните дефицити и като започне да закрива неефективните държавни предприятия. Бюджетните дефицити трябваше да бъдат контролирани чрез ограничаване на увеличението на заплатите за държавните предприятия, чрез установяване на тримесечни цели за бюджетния дефицит и чрез осигуряване на по-ефективна социална мрежа за безработни и пенсионери.

Печатането на пари и вътрешната кредитна експанзия се забави до известна степен през 1993 г. В публична конфронтация с парламента Елцин спечели референдум за политиките си за икономическа реформа, които може би дадоха на реформаторите някакво политическо влияние, за да ограничат държавните разходи. През май 1993 г. Министерството на финансите и централната банка се договориха за макроикономически мерки, като намаляване на субсидиите и увеличаване на приходите, за стабилизиране на икономиката. Централната банка трябваше да повиши лихвения процент по кредитите, за да отрази инфлацията. Въз основа на положителните ранни резултати от тази политика МВФ разшири първото плащане от Русия на стойност 1,5 млрд. Долара от специална механична система за трансформация (STF) през юли следващата година.

Антикризисната програма на Федоров и споразумението на правителството с Централната банка имаха някакъв ефект. През първите три тримесечия на 1993 г. Централната банка държеше парична експанзия до месечна ставка от 19%. Също така значително се забавя увеличаването на кредитите през този период. Годишният темп на инфлация за 1993 г. е около 1,000%, което е рязко подобрение спрямо 1992 г., но все още е много високо. Данните за подобряването обаче бяха преувеличени, тъй като държавните разходи бяха забавени от последното тримесечие на 1993 г. до първото тримесечие на 1994 г. Просрочените задължения от страна на държавните предприятия през 1993 г. възлязоха на около 15 трилиона рубли (около 13 милиарда долара, Според обменния курс от средата на 1993 г.).

През юни 1994 г. Черномирдин представи набор от умерени реформи, изчислени, за да се приспособят към по-консервативните елементи на правителството и на парламента, докато помагат на реформаторите и западните кредитори. Министър-председателят обеща да продължи напред с преструктурирането на икономиката и с провеждането на фискална и парична политика, благоприятстваща макроикономическата стабилизация. Но стабилизирането беше подкопано от Централната банка, която отпуска кредити на предприятия на субсидирани лихвени проценти и от силен натиск от страна на промишлени и земеделски лобита, търсещи допълнителни кредити.

До октомври 1994 г. инфлацията, която беше намалена от по-строгите фискални и парични политики в началото на 1994 г., отново започна да се издига на опасни нива. На 11 октомври, ден, който стана известен като черен вторник, стойността на рублата на междубанковите борсови пазари се понижи с 27%. Въпреки че експертите представиха редица теории, които да обяснят спада, включително съществуването на конспирация, отслабването на кредитния и паричния контрол очевидно беше значима причина за намаляване на доверието в руската икономика и нейната валута.

В края на 1994 г. Елцин отново потвърди ангажимента си за макроикономическа стабилизация, като изстреля Виктор Герашченко, шеф на Централната банка, и номинира за заместник на Татяна Парамонова. Макар че реформаторите в руското правителство и МВФ и други западни поддръжници поздравиха назначението със скептицизъм, Парамонова успя да приложи строга парична политика, която приключи с евтини кредити и ограничи лихвените проценти (въпреки че паричното предлагане се колебаеше през 1995 г.). Освен това парламентът прие ограничения за използването на паричната политика за финансиране на държавния дълг, а Министерството на финансите започна да издава държавни облигации по пазарни цени, за да финансира дефицитите.

Правителството също започна да се занимава с вътрешния дълг, в който се храни инфлацията. Проектът за бюджета за 1995 г., предложен през септември 1994 г., включваше ангажимент за намаляване на инфлацията и бюджетния дефицит до нива, приемливи за МВФ, с цел да се получи допълнително международно финансиране. В това предложение за бюджет правителството на Черномирдин изпрати сигнал, че вече няма да търпи меки кредити и губи бюджетни ограничения и че стабилизацията трябва да бъде приоритет на правителството.

През по-голямата част от 1995 г. правителството запази ангажимента си за строги фискални ограничения и бюджетните дефицити останаха в рамките на предписаните параметри. Въпреки това, през 1995 г. се появиха натиск за увеличаване на държавните разходи за облекчаване на просрочията за заплати, които се превърнаха в хроничен проблем в държавните предприятия и за подобряване на все по-разочарованата мрежа за социална сигурност. Всъщност, през 1995 и 1996 г. неспазването от страна на държавата на много такива задължения (както и заплатите на повечето държавни служители) беше основен фактор за поддържане на бюджетния дефицит на Русия на умерено ниво. Условията се променят през втората половина на 1995 г. Членовете на Държавната Дума (от 1994 г., долната камара на Федералното събрание, руския парламент) са изправени пред избори през декември, а Елцин е изправен пред слаби перспективи в своето предложение за преизбиране през 1996 г. Поради това политическите условия причиниха на депутатите от Дума и на президента да направят обещания за увеличаване на разходите.

Освен това, в края на 1995 г. Елцин отхвърли Анатолий Чубай, един от последните защитници на икономическата реформа, оставайки на върховно правителство, като вицепремиер, отговарящ за икономическата политика. На мястото на Чубайс Елцин нарече Владимир Каданников, бивш мениджър на автомобилни заводи, чиито възгледи бяха антиреформни. Това движение предизвика притеснения в Русия и Запада за ангажимента на Елцин към икономическата реформа. Друго поражение на политическата атмосфера беше председателят на РКП Парамонова, чиято номинация остана източник на противоречия между Държавната дума и правителството. През ноември 1995 г. Елцин бе принуден да я замени със Сергей Дубинин, защитник на Черномирдин, който продължи политиката за строги пари, която Парамонова установи.

До средата на 1996 г. много депутати от Дума изразиха загриженост относно неспособността на правителството да постигне целите си за данъчните приходи. Недостигът на приходи беше обвинен в редица фактори, включително тежка данъчна тежест, която насърчава несъответствието и неефективна и корумпирана система за събиране на данъци. В парламента и правителството бяха предложени редица реформи за събиране на данъци, но до 1996 г. руските предприятия и регионалните власти установиха силен модел на несъответствие с националните данъчни разпоредби и Федералната служба "Данъчна полиция" беше неефективна при залавянето на нарушителите.

инфлация

През 1992 г., първата година на икономическа реформа, цените на дребно в Русия се увеличиха с 2,520%. Основна причина за увеличението е деконтролът на повечето цени през януари 1992 г., стъпка, която доведе до средно увеличение на цената от 245% само за този месец. До 1993 г. годишният темп е спаднал до 240%, все още много висок. През 1994 г. темпът на инфлация се подобри до 224%.

Тенденциите в годишните темпове на инфлация обаче прикриват колебанията в месечните ставки. През 1994 г. например правителството успя да намали месечните ставки от 21% през януари до 4% през август, но процентът отново се покачи до 16,4% през декември и 18% до януари 1995 г. Нестабилността в руската парична политика предизвика вариациите , След затягането на паричния поток в началото на 1994 г. правителството разхлаби ограниченията си в отговор на исканията за кредити от селското стопанство, промишлеността в Далечния север и някои от големите предприятия. През 1995 г. моделът се избягваше по-успешно, като се запазише строгата монетарна политика, приета в началото на годината, и като се приеме относително строг бюджет. По този начин месечният темп на инфлация бе почти стабилен под 5% през последното тримесечие на годината. За първата половина на 1996 г. темпът на инфлация е 16.5%. Експертите обаче отбелязаха, че контролът върху инфлацията е подпомогнат в значителна степен от неплащането на заплатите на работниците в държавните предприятия, политика, която поддържа ниските цени, като потиска търсенето.

Валутни курсове

Важен симптом на руската макроикономическа нестабилност са силните колебания в обменния курс на рублата. От юли 1992 г., когато рублата за пръв път може законно да бъде обменена за щатски долари, до октомври 1995 г. обменният курс между рублата и долара спада от 144 рубли за 1 щатски долар до около 5 000 за 1 щатски долара. Преди юли 1992 г. курсът на рублата се определя изкуствено на високо надценено ниво. Но бързите промени в номиналната норма (процент, който не отчита инфлацията) отразяват цялостната макроикономическа нестабилност. Най-драстичният пример за такова колебание е намаляването с 27% на стойността на рублата в черна вторник (1994 г.).

През юли 1995 г. централната банка обяви намерението си да поддържа рублата в рамките от 4 300 до 4 900 за 1 щатски долара през октомври 1995 г., но по-късно удължи периода до юни 1996 г. Съобщението отразява засилената фискална и парична политика и натрупването на Резерви, с които правителството може да защити рублата. До края на октомври 1995 г. рублата се стабилизира и всъщност поскъпна с инфлационно коригирани условия. Тя остана стабилна през първата половина на 1996 г. През май 1996 г. беше въведен обменен курс за "пълзяща лента", който позволи на рублата постепенно да се обезценява до края на 1996 г., започвайки между 5 000 и 5 600 за 1 щатски долара и завършвайки между 5 500 и 6 100 ,

Друг знак за стабилизиране на валутата беше съобщението, че от юни 1996 г. рублата ще стане напълно конвертируема по текуща сметка. Това означава, че руските граждани и чужденците ще могат да конвертират рубли в други валути за търговски сделки.

Приватизацията

Анатолий Чубайс. Същността на икономическото преструктуриране и критичното отношение към външните заеми и инвестициите в руската икономика са приватизационната програма. В повечето отношения между 1992 г. и 1995 г. Русия се придържаше или надхвърлила ставката, установена в оригиналната приватизационна програма от октомври 1991 г. Като заместник министър-председател за икономическата политика реформатурният Чубайс беше ефективен защитник на приватизацията по време на важните начални етапи. През 1992 г. започна приватизацията на малки предприятия чрез изкупуване на служители и публични търгове. До края на 1993 г. повече от 85% от руските малки предприятия и повече от 82 000 руски държавни предприятия или около една трета от общо съществуващите, бяха приватизирани.

На 1 октомври 1992 г. ваучери, всеки с номинална стойност от 10 000 рубли (около $ 63), бяха разпределени на 144 милиона руски граждани за закупуване на акции в средни и големи предприятия, които длъжностни лица са определили и реорганизирали за този вид приватизация , Притежателите на ваучери обаче могат да продават ваучерите, чиято парична стойност варира в зависимост от икономическите и политически условия в страната или биха могли да ги инвестират във ваучери.

До края на юни 1994 г. програмата за ваучерната приватизация завърши първата си фаза. Тя успя да прехвърли собствеността на 70% от големите и средните предприятия на Русия в частни ръце и при приватизацията на около 90% от малките предприятия. По това време 96% от ваучерите, издадени през 1992 г., са били използвани от техните собственици, за да купуват директно акции в дружества, да инвестират в инвестиционни фондове или да продават на вторичните пазари. Според организаторите на ваучерната система около 14 000 фирми, в които работят около две трети от индустриалната работна ръка, са се преместили в частни ръце.

Следващата фаза на приватизационната програма призова за директни парични продажби на акции в останалите държавни предприятия. Тази фаза ще завърши прехвърлянето на държавните предприятия и ще доведе до приходи на правителството. След като тази процедура се срещна с твърда опозиция в Държавната Дума, Елцин я изпълни с постановление през юли 1994 г. Но ангажиментът на президента за приватизация скоро се постави под въпрос. В отговор на паричната криза от октомври 1994 г. Елцин отстрани Чубайс от позицията си на ръководител на Държавния комитет за управление на държавната собственост, заменяйки го с малко известния официален Владимир Полеванов. Полеванов зашемети руските и западните привърженици на приватизацията, като предложи ренационализация на някои критични предприятия. Елцин реагира, като замени Полеванов с Петр Мостовю, съюзник на Чубай. През следващите осемнадесет месеца Елцин направи още две промени в позицията на председателя.

През 1995 г. и 1996 г. политическите условия продължават да възпрепятстват приватизационната програма, а корупционните скандали омаловажават обществения имидж на програмата. До 1995 г. приватизацията е придобила отрицателна репутация сред обикновените руснаци, които са измислили жаргонната дума prikhvatizatsiya, комбинация от руската дума за "граб" и русизираната английска дума "privatize", произвеждаща еквивалента на "грабежиране". Терминът отразява убеждението, че приватизационният процес най-често прехвърля контрола върху предприятията от държавните агенции към групи от лица с вътрешни връзки в правителството, мафията или и двете. Недоверието към приватизационния процес бе част от все по-голям публичен цинизъм за политическите и икономическите лидери в страната, подхранван от очевидния провал на революционната реформа на Елцин за подобряване на средния руски.

Втората фаза на приватизационната програма продължи с продажбата на държавни акции в брой. Въпреки че процесът бе практически завършен до края на първото тримесечие на 1996 г., правителството не успя да събере очакваните приходи. Междувременно предложението на Елцин за преизбиране през юни 1996 г. доведе до виртуално спиране на приватизацията на държавните предприятия през периода на кампанията. През февруари 1996 г. прокуратурата обяви пълно разследване на приватизационните практики, по-специално сделка през 1995 г., в която държавните банки отпускат заеми на държавни фирми в замяна на акциите на "приватизацията" в тези предприятия. Този тип сделки с акции-заеми характеризира втората фаза на приватизацията; банките предоставиха на правителството необходимата сума в брой, базирана на обезпечението на акциите на предприятието, което вероятно биха могли да продадат по-късно. Но повечето от общо двадесет и деветте държавни предприятия, първоначално планирани да участват, се оттеглиха, а банките, които получиха акции, изглежда са имали конфликт на интереси въз основа на тяхната роля при определянето на правилата на тръжната процедура. В най-широко разпространената сделка Унексибанк от Москва получи 38% дял в гигантската Noril'sk Nickel Joint Stock Company на около половината от конкурентната оферта. Други банки и търговски организации се присъединиха към традиционните противници на приватизацията при атакуване на програмата "заеми за акции", а през 1996 г. правителството призна, че програмата е била обработвана лошо. В резултат на твърдения за корупция Държавната Дума образува комисия за преглед на приватизационната програма. И премиерът Черномирдин поиска извънбюджетни фондове за изкупуване на акции от банките.

Тъй като недостатъците на приватизационната програма "Елцин" бяха важна стъпка на платформата за президентските избори през 1996 г. на Комунистическата партия на Руската федерация (КУРФ), най-силната опозиционна партия, стратегията на Елцин беше да намали приватизацията Възможно най-вероятно като проблем на кампанията. Част от тази стратегия беше прехвърлянето на приватизационния процес от Москва към регионите. През февруари 1996 г. президентски указ просто даваше на регионалните правителства акции в около 6000 държавно контролирани фирми, които биха могли да търгуват акциите и да запазят печалбите си.

След преизбирането на Елцин през юли 1996 г. финансовите му представители обявиха продължаването на приватизационната програма с нов акцент върху продажбата на десет до петнадесет големи държавни предприятия, включително на акционерното дружество на ЮНЕСС на Русия (YeES Rossii) Руската държавна застрахователна компания (Rosgosstrakh) и морското пристанище Санкт Петербург. Компанията за инвестиции в инвестициите (Svyazinvest), чиято продажба през 1995 г. е била неуспешна, трябваше да бъде предложена на западни телекомуникационни компании през 1996 г.

Новата стъпка на приватизацията също беше да се намали ролята на предприятията в акционерните дружества. През първите години от тази собственост повечето работнически акции бяха продадени на понижени цени, обезценявайки всички акции и намалявайки държавните печалби от продажбите на предприятията. Следователно, за да се постигне бюджетна цел от 12,4 трилиона рубли (около 2,4 милиарда щатски долара) печалба от приватизационни продажби през 1996 г., разпределението е насочено към получатели, които биха държали акции, вместо да ги продават незабавно.

Въпреки периодичните закъснения, несправедливото администриране на по-новите етапи на програмата и твърденията за фаворизиране и корумпирани сделки в предприятието и финансовите структури, през 1996 г. международните експерти прецениха, че приватизационните усилия на Русия са квалифициран успех. Движението на капиталови активи от държавни към частни ръце напредва без сериозно преобръщане на посоката - въпреки периодичните призиви за възобновяване на държавния контрол върху определени активи. И процесът допринесе за създаването на нов клас частни предприемачи.

Икономическо въздействие

Икономическата депресия в Русия през 90-те години на миналия век до голяма степен се понася от най-слабите елементи на руското общество. В средата на 1996 г., четири и половина години след началото на руската постсъветска икономическа реформа, експертите откриха обещаващи, но смесени резултати. Руската икономика премина през дълъг и изтръгващ депресия. Официалната руска икономическа статистика показва, че от 1990 г. до края на 1995 г. руският БВП е намалял с около 50%, далеч по-голям от спада, който САЩ са имали по време на Голямата депресия. (Обаче алтернативните оценки на западните анализатори описват много по-малко тежък спад, отчитайки възходящото отклонение от икономическите данни от съветската епоха и намаляването на постсъветските данни.) Такъв спад обаче може да се очаква в една economy going through the transition from central planning to a market structure. Much of the decline in production has occurred in the military-industrial complex and other heavy industries that benefited most from the skewed economic priorities of Soviet planners but have much less robust demand in a free market.

But other major sectors such as agriculture, energy, and light industry also suffered from the transition. To enable these sectors to function in a market system, inefficient enterprises had to be closed and workers laid off, with resulting short-term declines in output and consumption. Analysts had expected that Russia's GDP would begin to rise in 1996, but data for the first six months of the year showed a continuing decline, and some Russian experts predicted a new phase of economic crisis in the second half of the year.

The pain of the restructuring has been assuaged somewhat by the emergence of a new private sector. Western experts believe that Russian data overstate the dimensions of Russia's economic collapse by failing to reflect a large portion of the country's private-sector activity. The Russian services sector, especially retail sales, is playing an increasingly vital role in the economy, accounting for nearly half of GDP in 1995. The services sector's activities have not been adequately measured. Data on sector performance are skewed by the underreporting or nonreporting of output that Russia's tax laws encourage. According to Western analysts, by the end of 1995 more than half of GDP and more than 60% of the labor force were based in the private sector.

An important but unconventional service in Russia's economy is "shuttle trading" — the transport and sale of consumer goods by individual entrepreneurs, of whom 5 to 10 million were estimated to be active in 1996. Traders buy goods in foreign countries such as China, Turkey, and the United Arab Emirates and in Russian cities, then sell them on the domestic market where demand is highest. Yevgeniy Yasin, minister of economics, estimated that in 1995 some US$11 billion worth of goods entered Russia in this way. Shuttle traders have been vital in maintaining the standard of living of Russians who cannot afford consumer goods on the conventional market. However, domestic industries such as textiles suffer from this infusion of competing merchandise, whose movement is unmonitored, untaxed, and often mafia -controlled.

The geographical distribution of Russia's wealth has been skewed at least as severely as it was in Soviet times. By the mid-1990s, economic power was being concentrated in Moscow at an even faster rate than the federal government was losing political power in the rest of the country. In Moscow an economic oligarchy, composed of politicians, banks, businesspeople, security forces, and city agencies, controlled a huge percentage of Russia's financial assets under the rule of Moscow's energetic and popular mayor, Yuriy Luzhkov. Unfortunately, organized crime also has played a strong role in the growth of the city. Opposed by a weak police force, Moscow's rate of protection rackets, contract murders, kickbacks, and bribes — all intimately connected with the economic infrastructure — has remained among the highest in Russia. Most businesses have not been able to function without paying for some form of mafia protection, informally called a krysha (the Russian word for roof).

Luzhkov, who has close ties to all legitimate power centers in the city, has overseen the construction of sports stadiums, shopping malls, monuments to Moscow's history, and the ornate Christ the Savior Cathedral. In 1994 Yeltsin gave Luzhkov full control over all state property in Moscow. In the first half of 1996, the city privatized state enterprises at the rate of US$1 billion per year, a faster rate than the entire national privatization process in the same period. Under Luzhkov's leadership, the city government also acquired full or major interests in a wide variety of enterprises — from banking, hotels, and construction to bakeries and beauty salons. Such ownership has allowed Luzhkov's planners to manipulate resources efficiently and with little or no competition. Meanwhile, Moscow also became the center of foreign investment in Russia, often to the exclusion of other regions. For example, the McDonald's fast-food chain, which began operations in Moscow in 1990, enjoyed immediate success but expanded only in Moscow. The concentration of Russia's banking industry in Moscow gave the city a huge advantage in competing for foreign commercial activity.

In mid-1996 the national government appeared to have achieved some degree of macroeconomic stability. However, longer-term stability depends on the ability of policy makers to withstand the inflationary pressures of demands for state subsidies and easier credits for failing enterprises and other special interests. (Chubais estimated that spending promises made during Yeltsin's campaign amounted to US$250 per voter, which if actually spent would approximately double the national budget deficit; most of Yeltsin's pledges seemingly were forgotten shortly after his reelection.)

By 1996 the structure of Russian economic output had shifted far enough that it more closely resembled that of a developed market economy than the distorted Soviet central-planning model. With the decline in demand for defense industry goods, overall production has shifted from heavy industry to consumer production. However, in the mid-1990s the low quality of most domestically produced consumer goods continued to limit enterprises' profits and therefore their ability to modernize production operations. On the other side of the "vicious circle," reliance on an outmoded production system guaranteed that product quality would remain low and uncompetitive.

Most prices are left to the market, although local and regional governments control the prices of some staples. Energy prices remain controlled, but the Government has been shifting these prices upward to close the gap with world market prices.

Problems of economic reform

The insider buyout. In hindsight, prominent Sovietologist Marshall Goldman has argued that Yeltsin should have extended property ownership to land, facilitated the formation of new companies, reformed the currency, liberalized prices, scrapped taxes on wages, brought fiscal policy under control, and moved toward convertibility of the ruble before implementing the process of privatization.

Marshall Goldman, Joseph Stiglitz (the winner of the 2001 Nobel Prize in economics), and other critics of Russia's implementation of privatization generally argue that "insider buyout," which allowed state managers to usually wound up with the controlling share of the stock, further accounted for Russia's poor implementation of economic restructuring.

The "insider buyout" supposedly induced 'employee dominant ownership', inevitably leading to the tendency for the stockholders, who are managers or employees themselves, to vote for increased wages, reduced investments, and fewer layoffs, which all disfavor the growth of market economy.

In Russia a far higher share of state-owned assets were sold to managers and workers, or "insiders," compared to the former Czechoslovakia, Hungary, and Poland. In this sense, it is more precise to describe Russia's privatization as "insider privatization" (the first stage) and "oligarch privati zation", and thus distinct from the general pattern of privatization in other, more successful countries in Eastern Europe.

Many have therefore argued that it would be more accurate to say that real economic reform was never tried, given that it was quickly subverted by actors outside the government's control, such as the Central Bank, ministries, regional governments, and industrial managers.

Aside from the distortions associated with the lack of competition, employee ownership in general keeps wages and employment at levels that were too high. The impact of "insider buyout" in Russia can be seen from the abnormally low unemployment rates and very high underemployment levels in privatized industries. Generally speaking, large-scale privatization of moribund, money-losing state owned enterprises should increase unemployment. Some Soviet industries, after all, were not even value adding, with cost of inputs exceeding the cost of outputs (though it must be noted that in a planned economy this can sometimes be reasonable). Sixteen percent of the workforce became unemployed in both the former East Germany and Poland.

As a point in comparison, even in Communist China, where organized, large-scale privatization has not been carried out, the unemployment rate in 1998 was conservatively counted at 8 to 9%. But in Russia, in the most radical stage of privatization, 1994, only 6.3% of the economically active population was unemployed (a far larger share of the population is underemployed).

According to major surveys of Russian enterprise directions about whether they would be willing to sell a majority of the shares of their enterprise to an outside investor who would bring in the capital needed to invest in modernizing the firm, two-thirds said they would not be willing. In other words, they would rather remain majority owners of an unprofitable enterprise than minority owners of a much more profitable one. Very few firms have experienced much management turnover.

According to Stiglitz, the key economic mistakes of the transition were the emphasis on privatization over competition and the emphasis on restructuring existing enterprises over creation of new jobs and enterprises. With emphasis on just transferring ownership to private hands in order to create a lobby for private enterprise in order to prevent a communist comeback and push for creation of institutions to govern the market instead of competition, price controls were lifted without dismantling key Soviet-era monopolies. Prices thus were not able to properly equilibrate according to levels dictated by supply and demand since private profit-seeking monopolies lacked the incentives provided by competition to lower prices.

Asset stripping and barter. According to the "Washington Consensus", privatization would lead to incentives to improve productivity of Soviet-era state enterprises. However, privatized enterprises would be difficult to revitalize, given the high interest rates and lack of financial institutions to provide capital.

With inflation at double-digit rates per month as a result of instantaneous price liberalization, the macroeconomic stabilization program enacted to curb this trend entailed the tightening the money supply and raising interest rates. During the early 1990s the focus on macrostabilization led to interest rates from 20% to 250%. With interest rates so high, "non-insiders" were left largely incapable of borrowing the capital to invest in Russian enterprises, a major factor leaving privatized industries starved of cash. In addition, shock therapy had wiped out the savings of most Russians, leaving ordinary Russians largely incapable of investing in enterprises left up for auction.

Until around 1996-1997, due partly to the lack of competition, many enterprises did not have enough working capital to pay the wages and taxes on time, and traded with one another using barter. Not able to pay wages, upgrading and modernizing their facilities was out of the question.

The high interest rates and shortage of financial capital forced some industries to barter, leading to a new system of distorted prices (barter creates unreal values). By 1998, at least half of enterprise output was being "sold" through barter or trade. The federal government has effectively allowed them to avoid paying much of their federal taxes in return for keeping key customers, such as military bases and major industrial enterprises, supplied with energy and power.

Institutional problems

Existing institutions were abandoned before the legal structures of a market economy that govern private property, oversee the financial market, and enforce taxation were functional. Yet, the two major components of a macroeconomy are banking system and the state budgetary system. Complicated markets require strong contract enforcement, accepted customs and practices, and financial and regulatory institutions account for the bulk of economic output. Instead, Russia was left with Soviet-era institutions with organization. Privatized enterprises would thus be difficult to revitalize, given the lack of financial institutions to provide capital.

Several devastating blows were dealt to the potential capital market. First the savings of the people in state-owned Sberbank were frozen and effectively destroyed by hyperinflation. Second, a large number of financial pyramids extracted huge amounts of money from unsuspecting public. Third, the government has successfully repeated the scheme with their short-term government obligations, extracting tens of billions of dollars from unsuspecting investors and then defaulting on domestic obligations.

As a result, the Russian stock market remains almost irrelevant. As of 2004, there have been only two IPOs in Russia and the investment activity in money markets remains low.

Capital flight. "Insider privatization," accompanied by the opening of the capital markets, led to incentives for capital flight in addition to barter, leading to movements $2 billion to $3 billion of capital per month. According to Stiglitz, "Anyone smart enough to be a winner in the privatization sweepstakes would be smart enough to put their money in the booming US stock market, or into the safe haven of secretive offshore bank accounts. It was not even a close call; and not surprisingly, billions poured out of the country." Capital flight continues uninterrupted until the present day.

The "brain drain". Among other things destroyed during the transition to market economy were Soviet educational and science systems. Teachers and scientists, together with doctors, were the hardest hit by the transition. As the government was unwilling to index fixed salaries according to inflation or even to make salary payments on time, education and science incomes quickly dropped below the level of subsistence, ridding the schools, universities and research institutes of qualified specialists in record time. Some scientists fled to the West, attracting some attention to the problem of "brain drain," but nothing was done.

Economic history, 1996-2006

Russia posted gross domestic product growth of 6.4% in 1999, 10% in 2000, 5.1% in 2001, 4.7% in 2002, 7.3% in 2003, 7.2% in 2004, 6.4% in 2005 with industrial sector posting high growth figures as well. Russia became the fastest growing economy in the G8. It is expected to grow about 6.5% in 2006.

The Russian GDP, however, contracted an estimated 40% between 1991 and 1998, despite the country's wealth of natural resources, its well-educated population, and its diverse - although increasingly dilapidated - industrial base.

By the end of 1997, Russia had achieved some progress. Inflation had been brought under control, the ruble was stabilized, and an ambitious privatization program had transferred thousands of enterprises to private ownership. Some important market-oriented laws had also b een passed, including a commercial code governing business relations and the establishment of an arbitration court for resolving economic disputes.

But in 1998, the Asian financial crisis swept through the country, contributing to a sharp decline in Russia's earnings from oil exports and resulting in an exodus of foreign investors. Matters came to a head in August 1998 when the government allowed the ruble to fall precipitously and stopped payment on $40 billion in ruble bonds.

In 1999, output increased for only the second time since 1991, by an officially estimated 3.2%, regaining much of the 4.6% drop of 1998. This increase was achieved despite a year of potential turmoil that included the tenure of three premiers and culminated in the New Year's Eve resignation of President Boris Yeltsin. Of great help was the tripling of international oil prices in the second half of 1999, raising the export surplus to $29 billion.

On the negative side, inflation rose to an average 86% in 1999, compared with a 28% average in 1998 and a hoped-for 30% average in 2000. Ordinary persons found their wages falling by roughly 30% and their pensions by 45%. The Vladimir Putin government has given high priority to supplementing low incomes by paying down wage and pension arrears. Many investors, both domestic and international remain on the sidelines, scared off by Russia's long-standing problems with capital flight, reliance on barter transactions, widespread corruption among officials, and endemic organized crime.

Recovery

The Russian economy underwent tremendous stress as it moved from a centrally planned economy to a free market system. Difficulties in implementing fiscal reforms aimed at raising government revenues and a dependence on short-term borrowing to finance budget deficits led to a serious financial crisis in 1998. Lower prices for Russia's major export earners (oil and minerals) and a loss of investor confidence due to the Asian financial crisis exacerbated financial problems. The result was a rapid decline in the value of the ruble, flight of foreign investment, delayed payments on sovereign and private debts, a breakdown of commercial transactions through the banking system, and the threat of runaway inflation.

Russia, however, appears to have weathered the crisis relatively well. Real GDP increased by the highest percentage since the fall of the Soviet Union, the ruble stabilized, inflation was moderate, and investment began to increase again. Russia is making progress in meeting its foreign debts obligations. During 2000-01, Russia not only met its external debt services but also made large advance repayments of principal on IMF loans but also built up Central Bank reserves with government budget, trade, and current account surpluses. The FY 2002 Russian Government budget assumes payment of roughly $14 billion in official debt service payments falling due. Large current account surpluses have brought a rapid appreciation of the ruble over the past several years. This has meant that Russia has given back much of the terms-of-trade advantage that it gained when the ruble fell by 60% during the debt crisis. Oil and gas dominate Russian exports, so Russia remains highly dependent upon the price of energy. Loan and deposit rates at or below the inflation rate inhibit the growth of the banking system and make the allocation of capital and risk much less efficient than it would be otherwise.

In 2003, the debt will rise to $19 billion due to higher Ministry of Finance and Eurobond payments. However, $1 billion of this has been prepaid, and some of the private sector debt may already have been repurchased. Russia continues to explore debt swap/exchange opportunities.

In the June 2002 G8 Summit, leaders of the eight nations signed a statement agreeing to explore cancellation of some of Russia's old Soviet debt to use the savings for safeguarding materials in Russia that could be used by terrorists. Under the proposed deal, $10 billion would come from the United States and $10 billion from other G-8 countries over 10 years.

Брутен вътрешен продукт

This is a chart of trend of gross domestic product of Russia at market prices estimated by the International Monetary Fund with figures in millions of Russian Rubles.

година Брутен вътрешен продукт Щатска борса
1995 1,428,500 4.55 Rubles
2000 7,305,600 28.13 Rubles
2005 21,665,000 28.27 Rubles

For purchasing power parity comparisons, the US Dollar is exchanged at 13.63 Rubles only. Russia's GDP, estimated at $287.9 billion at 2002 exchange rates, increased by 4.9% in 2001 compared to 2000. However, this rate slowed compared to the phenomenal 8% growth in 2000. Continued low inflation and strict government budget led to the growth, while lower oil prices and ruble appreciation slowed it. At the end of 2001, the unemployment rate was 9.0%, down from 10.4% at the end of 2000. Combined unemployment and underemployment may exceed those figures. Industrial output in 2001 grew by 4.9% compared to 2000, driven by private consumption demand. The contribution of fixed capital investment, an important contributor to growth in 1999, lost its importance in industrial growth.

Monetary Policy

The exchange rate stabilized in 1999; after falling from 6.5 rubles/dollar in August 1998 to about 25 rubles/dollar by April 1999, one year later it had further depreciated only to about 28.5 rubles/dollar. As of June 2002, the exchange rate was 31.4 rubles/dollar, down from 29.2 rubles/dollar the year before. After some large spikes in inflation following the August 1998 economic crisis, inflation has declined steadily. Cumulative consumer price inflation for 2001 was 18.6% slightly below the 20.2% inflation rate of the previous year but above the inflation target set in the 2001 budget. The Central Bank's accumulation of foreign reserves drove inflation higher and that trend is expected to continue. The 2002 budget estimates an inflation rate of 12%, but the World Bank predicts inflation will stay above 15% in 2002.

Government Spending/Taxation

Central and local government expenditures are about equal. Combined they come to about 38% of GDP. Fiscal policy has been very disciplined since the 1998 debt crisis. The overall budget surplus for 2001 was 2.4% of GDP, allowing for the first time in history for the next year's budget to be calculated with a surplus (1.63% of GDP). Much of this growth, which exceeded most expectations for the third consecutive year, was driven by consumption demand. Analysts remain skeptical that high rates of economic growth will continue, particularly since Russia's planned budgets through 2005 assume that oil prices will steadily increase. Low oil prices would mean that the Russian economy would not achieve its projected growth. However, high oil prices also would have negative economic effects, as they would cause the ruble to continue to appreciate and make Russian exports less competitive.

закон

Lack of legislation and, where there is legislation, lack of effective law enforcement, in many areas of economic activity is a pressing issue. During 2000 and 2001, changes in government administration increased the power of the central government to compel localities to enforce laws. Progress has been made on pension reform and reform of the electricity sector. Nonetheless, taxation and business regulations are unpredictable, and legal enforcement of private business agreements is weak. Attitudes left over from the Soviet period will take many years to overcome. Government decisions affecting business have often been arbitrary and inconsistent. Crime has increased costs for both local and foreign businesses. On the positive side, Russian businesses are increasingly turning to the courts to resolve disputes. The passage of an improved bankruptcy code in January 1998 was one of the first steps. In 2001, the Duma passed legislation for positive changes within the business and investment sector; the most critical legislation was a deregulation package. This trend in legislation is continued through 2002, with the new corporate tax code going into effect.

Natural Resources

The mineral-packed Ural Mountains and the vast oil, gas, coal, and timber reserves of Siberia and the Russian Far East make Russia rich in natural resources. However, most such resources are located in remote and climatically unfavorable areas that are difficult to develop and far from Russian ports. Oil and gas exports continue to be the main source of hard currency, but declining energy prices have hit Russia hard. Russia is a leading producer and exporter of minerals, gold, and all major fuels. The Russian fishing industry is the world's fourth-largest, behind Japan, the United States, and China. Russia accounts for one-quarter of the world's production of fresh and frozen fish and about one-third of world output of canned fish. Natural resources, especially energy, dominate Russian exports. Ninety percent of Russian exports to the United States are minerals or other raw materials.

промишленост

Russia is one of the most industrialized of the former Soviet republics. However, years of very low investment have left much of Russian industry antiquated and highly inefficient. Besides its resource-based industries, it has developed large manufacturing capacities, notably in machinery. Russia inherited most of the defense industrial base of the Soviet Union, so armaments are the single-largest manufactured goods export category for Russia. Efforts have been made with varying success over the past few years to convert defense industries to civilian use.

As of 31 December 2005, there were an estimated 1,589,000 broadband lines in Russia. Over 72% of the broadband lines were via cable modems and the rest via DSL.

селско стопанство

Russia comprises roughly three-quarters of the territory of the former Soviet Union but has relatively little area suited for agriculture because of its arid climate and inconsistent rainfall. Northern areas concentrate mainly on livestock, and the southern parts and western Siberia produce grain. Restructuring of former state farms has been an extremely slow process. The new land code passed by the Duma in 2002 should speed restructuring and attract new domestic investment to Russian agriculture. Private farms and garden plots of individuals account for over one-half of all agricultural production.

инвестиция

In 1999, investment increased by 4.5%, the first such growth since 1990. Investment growth has continued at high rates from a very low base, with an almost 30% increase in total foreign investments in 2001 compared to the previous year. Higher retained earnings, increased cash transactions, the positive outlook for sales, and political stability have contributed to these favorable trends. Foreign investment in Russia is very low. Cumulative investment from US sources of about $4 billion are about the same as US investment in Costa Rica. Over the medium-to-long term, Russian companies that do not invest to increase their competitiveness will find it harder either to expand exports or protect their recent domestic market gains from higher quality imports.

Foreign direct investment, which includes contributions to starting capital and credits extended by foreign co-owners of enterprises, rose slightly in 1999 and 2000, but decreased in 2001 by about 10%. Foreign portfolio investment, which includes shares and securities, decreased dramatically in 1999, but has experienced significant growth since then. In 2001, foreign portfolio investment was $451 million, more than twice the amount from the previous year. Inward foreign investment during the 1990s was dwarfed by Russian capital flight, estimated at about $15 billion annually. During the years of recovery following the 1998 debt crisis, capital flight seems to have slowed. Inward investment from Cyprus and Gibraltar, two important channels for capital flight from Russia in recent years, suggest that some Russian money is returning home.

A significant drawback for investment is the banking sector, which lacks the resources, the capability, and the trust of the population that it would need to attract substantial savings and direct it toward productive investments. Russia's banks contribute only about 3% of overall investment in Russia. While ruble lending has increased since the October 1998 financial crisis, loans are still only 40% of total bank assets. The Central Bank of Russia reduced its refinancing rate five times in 2000, from 55% to 25%, signaling its interest in lower lending rates. Interest on deposits and loans are often below the inflation rate. The poorly developed banking system makes it difficult for entrepreneurs to raise capital and to diversify risk. Banks still perceive commercial lending as risky, and some banks are inexperienced with assessing credit risk.

Money on deposit with Russian banks represents only 7% of GDP. Sberbank receives preferential treatment from the state and holds 73% of all bank deposits. It also is the only Russian bank that has a federal deposit insurance guarantee. Sergei Ignatiev recently replaced Viktor Gerashchenko as Chairman of the Russian Central Bank. Under his leadership, necessary banking reforms, including stricter accounting procedures and federal deposit insurance, are likely to be implemented.

търговия

In 1999, exports were up slightly, while imports slumped by 30.5%. As a consequence, the trade surplus ballooned to $33.2 billion, more than double the previous year's level. In 2001, the trend shifted, as exports declined while imports increased. World prices continue to have a major effect on export performance, since commodities, particularly oil, natural gas, metals, and timber comprise 80% of Russian exports. Ferrous metals exports suffered the most in 2001, declining 7.5%. On the import side, steel and grains dropped by 11% and 61%, respectively.

Most analysts predict these trade trends will continue to some extent in 2002. In the first quarter of 2002, import expenditures were up 12%, increased by goods and a rapid rise of travel expenditure. The combination of import duties, a 20% value-added tax and excise taxes on imported goods (especially automobiles, alcoholic beverages, and aircraft) and an import licensing regime for alcohol still restrain demand for imports. Frequent and unpredictable changes in customs regulations also have created problems for foreign and domestic traders and investors. In March 2002, Russia placed a ban on poultry from the United States. In the first quarter of 2002, exports were down 10% as falling income from goods exports was partly compensated for by rising services exports, a trend since 2000. The trade surplus decreased to $7 billion from well over $11 billion the same period last year.

Foreign trade rose 34% to $151.5 billion in the first half of 2005, mainly due to the increase in oil and gas prices which now form 64% of all exports by value. Trade with CIS countries is up 13.2% to $23.3 billion. Trade with the EU forms 52.9%, with the CIS 15.4%, Eurasian Economic Community 7.8% and Asia-Pacific Economic Community 15.9%.

Trade volume between China and Russia reached $29.1 billion in 2005, an increase of 37.1% compared with 2004. China's export of machinery and electronic goods to Russia grew 70%, which is 24% of China's total export to Russia in the first 11 months of 2005. During the same time, China's export of high-tech products to Russia increased by 58%, and that is 7% of China's total exports to Russia. Също през този период граничната търговия между двете страни достига 5.13 млрд. Долара, като нараства с 35% и представлява почти 20% от общата търговия. Повечето от износа на Китай за Русия остават облекло и обувки.

Русия е осмият по големина търговски партньор на Китай, а Китай вече е четвъртият най-голям търговски партньор на Русия, а Китай вече има над 750 инвестиционни проекта в Русия, включващи 1,05 милиарда долара. China's contracted investment in Russia totaled $368 million during January-September of 2005, twice that in 2004. Chinese imports from Russia are mainly those of energy sources, such as crude oil, which is mostly transported by rail, and electricity exports from neighboring Siberian and Far Eastern regions. В близко бъдеще износът на двете стоки ще нарасне, тъй като Русия изгражда гигантски тръбопровод към Тихия океан с клон на китайска граница и монополът на руската енергийна мрежа UES изгражда част от своите водноелектрически централи с оглед на бъдещ износ за Китай.

Shadow Economy/Mafia

The mafia remains a significant force in Russia. The drugs (narcotics) industry alone has a turnover of $8-9bn a year, compared to a state budget of $20bn. More generally, the shadow economy remains large, and tax evasion and corruption pervasive.

Източник - Уикипедия

Икономическите статии

Commodity Market's Reviews + Преглед на стоковия пазар

The World Economy - Световната икономика

Regional Blocs and Unions + Регионални блокове и съюзи

World Indexes + Световни индекси

World Economic Organizations + Световни икономически организации

Икономически индикатори